Човекът

Под сивото небе
на мрачни мисли
човешката душа
безпаметна стоеше.
От мъка подивяла,
страдаше във изнемога –
апокалиптичен миг съзряла
питаше с тревога:
“Кой потули светлината
в човешките очи?
Защо ли във гората
песен птича не звучи?
Защо реките бистри
остават без вода?
Защо не виждам вече
пеперуди и цветя?”
Под сивото небе
на злобни мисли,
диреше Умът
във мрака път,
тръгнал след
илюзия поредна
по изсъхналата
земна твърд.
Под хоризонта сив
на мрачни мисли,
сърцето плахо
търсеше любов.
То беше пълно
с чувства чисти
и копнежи по живота нов.