В горския вестник беше публикувано благодарствено писмо до Светулката. В него се разказваше как преди няколко дни, в късна нощ, по време на буря, помогнала на стария Охлюв да се прибере в къщи.
„Тя не се изплаши от трудностите – пишеше авторът – и можа да подкрепи изпадналия в беда горски жител. От сърце и благодарим за смелата и благородна постъпка.”
– И у нея едно благородство… – презрително каза Свраката, като подаваше вестника на Враната.
– Какво прави по нощите из гората, ма!? – поде на свой ред Враната. – Да не мислиш, че току тъй ще тръгне да го води тоя в къщи.
– Е, ний трева пасем! Ама ей тъй дето ги пишат такива, че се ядосвам.
– Чакай, чакай, не е ли нейният мъж дето с оная…
– Ами тя като беше мома нали…
Наблизо ги слушаше Бухалът. „Ех, какво ли не прави завистта! – помисли си той и като поклати глава добави: – Не върши добро, ако не искаш да влизаш в устата на другите.”