Когато говорим за самосъзнание, трябва да имаме предвид отношението на ума към собствената индивидуалност. Впрочем за индивидуалност трябва да говорим тогава когато човешкото съзнание приеме себе си като уникална изява на Божествената творческа същност. По принцип всеки човек като елемент на една обща творческа концепция, представлява организъм в развитие. Този организъм има напълно сходни черти с тези на себеподобните и в същото време крие определена уникалност.
Общозначимия фактор за съществуване на личността като биологичен организъм е свързан с обективната, с външната среда, в която живее човекът. Уникалното в човешкия организъм се проявява най-вече във възможностите на рецепторите. От тях зависи в каква степен ще може съответния организъм да възприеме средата, в която живее, за да се осъществи нивото на неговото развитие. В конкретния случай говорим за чисто биологичните форми на живот.
Когато имаме предвид, обаче ума като водещия фактор за съзнателна работа на собствената индивидуалност, трябва да можем да различаваме нивата, на които се проявява съзнанието. Какво ще рече това?
Умът е водещият фактор, когато действа от позицията на изявеното желание. Ако желанието е свързано с определена цел, умът ще търси път, за да я достигне. Точно тук ще се прояви първото и най-ниско ниво на съзнанието – инстинктът за притежание. Това е внедреното във всяка човешка индивидуалност начално привличане към непостигнатото. Винаги непостигнатото остава като дразнител, който активизира работата на ума. Умът винаги иска да притежава. Така че по пътя към целта ни води стремежът към непостигнатото, който в най-примитивната си форма е желание за притежание. Тук съзнанието би трябвало да се включи с въпроса “защо?” – защо искаш, защо се стремиш. Но то ще се включи с подобен въпрос, ако има визия за конкретната човешка индивидуалност. Това изисква усещане и още по-добре знание за връзката на душата с духа, за да получи път уникалната изява на Божествената творческа същност внедрена в духа.
Ако съзнанието не се възприема като елемент на Божествената творческа същност, то работи механично, т.е. чрез ума отчита определени нива на полученото знание. Това е знанието, което развива ума, но оставя в бездействие духа.
По пътя към целта, когато основен двигател е стремежа към непостигнатото, човек ще прояви част от своята емоционална основа, или чисто пресметливите си стремежи, но ще остане чужд на съзидателното, на градивната идея за самопознание. Той ще има за отправна точка желанието си и ще търси средствата за достигане на целта вън от себе си. В този случай, човек не се ръководи от желанието да прояви творческата си същност и така губи своята уникалност. Без нея няма как да се създаде индивидуалността, не може да се развива самосъзнанието като процес на осъзнаване на самия себе си. Човек е индивид без индивидуалност, т.е. той има своите особености, но те не са част от неповторимата творческа същност. Само в и чрез творческия процес, човек може да бъде уникален и създател. Ако пътя към целта е път за разгръщане на творческите способности, тогава ще получи пълна изява уникалния подход. Така ще се създаде творческото многообразие, а това вече означава напълно осъзната умствена дейност за изграждане на самосъзнание. Проявения творчески подход показва завършено самосъзнание.
По пътя към целта съществена роля изпълнява устойчивостта или неустойчивостта на стремежа. Устойчивостта се свързва с волята, а волята е изява на творческата подбуда. Тази логическа последователност трябва да подскаже, че е налице ясно изразено самосъзнание. Когато е свързано с творческата активност, то има своя уникален отпечатък. Затова формите на самосъзнание се определят от действащата творческа подбуда. Това е причината самосъзнанието да се проявява в двете основни форми: себеуважение и неуважение.
Себеуважение, защото творческата активност минава през себепознанието и носи удовлетворение и развитие на духа. Другото винаги поражда съмнения и неудовлетвореност.