ЗОВЪТ НА ДУШАТА

Вие хората притежавате една много странна особеност. Това е нежеланието да изучавате собствения си характер. А то стои в основата на всички успехи и неуспехи.

Когато човек изучава собствения си характер, той опознава своята душа, а като опознава душата си, човек се учи да чете в книгата на Божествената мъдрост. Човешката душа съдържа в себе си цялата мъдрост на Божествения разум.

Когато Бог е създал човешката душа, е имал идея да  създаде такава духовна същност, която да гради живот. Човешката душа е строител на живота във физическия свят. В нея са вложени воля, любов, мъдрост и желание за живот. Човешката душа обича живота, защото чрез него тя се изявява.

Какво се получава, обаче, когато тя попадне във физическия свят?

Първото препятствие, което среща е човешкия ум. Той е онова средство, което с много възможни начини може да осуети желанията на душата. Тук е важно да се знае, че душата може да гради, ако желанието, което тя проявява достигне като зов до човешкия ум. Умът е силата, която може да отвори вратите на физическия свят за делата на душата. Така че всеки човек трябва да може да разпознава зова на душата. Той идва винаги като подбуда, която подсказва какво и как трябва да се направи. Подбудата не е някакъв импулс. Тя има трайно присъствие в духовния живот на човека. Обикновено той я възприема като неосъзнато намерение и казва: нещо ме кара да правя това или онова.

Когато човек усети в себе си подбудата, той трябва да потърси възможност за нейното осъществяване. Това означава да не подминава вътрешното си усещане приемайки го като каприз, а да потърси време и сили да го последва.

Казахме, че в човешката душа е вложена воля. Тя се проявява винаги когато е необходимо, стига да не се подведе по различните доводи на ума. Той обикновено създава колебанията: защо сега, как така, не може да бъде и друго от този род, което вие хората наричате умуване. Дори сте си създали много мъдра поговорка:”Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват”. Докато човекът губи време в умуване, условията обикновено се променят и възможността е изпусната. Затова в такива случаи моят  съвет е да се доверявате на първата мисъл, която идва в съзнанието ви когато се двоумите.

Научете се да познавате зова на душата. Той идва с постоянство. Може да минат години, но той ще се проявява като една постоянна неудовлетвореност от неосъщественото.

Зовът на душата има и свой “материален” израз. Можете да го познаете по усещането, което идва като нежна сила в гърдите ви. Той наистина се усеща като нежна сила, която придружава мисълта. Обикновено мисълта  съдържа желание да се постигне нещо. Ако му дадете път, т.е.,  ако започнете да осъществявате това желание, ще получите и мъдростта и любовта за неговата реализация. Това значи душата да се отвори. Тя се отваря, за да живее пълноценно. Чрез изпълнението на определеното желание  душата живее.  Така човек най-добре опознава себе си – като следва зова на душата. За целта умът трябва да стане съмишленик. Съмишленик и съработник, за да може Божественото вложено в душата да види живот. А как ще стане умът съмишленик? Като допуснете душата да му говори. Тя говори много тихо. Затова не трябва да й се пречи с хаотични мисли. Тя има нужда от тишина. Тишина, за да бъде чута. Тя знае как да приласкае ума. Трябва й само тишина.

Голямото желание да се учиш и да трупаш опит и мъдрост ще те накара да затаиш дъх и да слушаш.

Спри хаотичните мисли, спри умуването и колебанията и ще чуеш зова на душата.