Всеки човек когато иска да каже нещо свързано със състоянието на своето здраве или настроение казва:” На душата ми е леко”, или радостно, или пък „Тежко ми е на душата”. Попитай го къде му е душата, неможе да ти каже. Или пък какво разбира когато говори за душата си, пак няма да каже нещо определено. Така е, защото твърде често хората говорят за неща, които не разбират, със самочувствието на знаещи. Аз, сега няма да ви поучавам какво и как да говорите, но считам за напълно правилно да изясним отношението на човека към неговата душа.
Отношението на човека, било то към неговата душа, към сърцето му, или към нещо вън от него, е израз на културата на неговия ум, проява на неговия критерий за стойност и развитие на съответното нещо – душа, сърце, Живот, Природа и така нататък.
Културата на ума се създава във всеки живот, но най-активно се работи за нея и най-силно тя се проявява в настоящия живот. Настоящият живот е Време за създаване, за изграждане на личността. За тази цел и в тази посока работи умът. Човекът може да прояви своята човешка същност основно чрез ума и тук откриваме различието между него и душата. Умът е духовна сила, която създава човешкото в човека. И душата е духовна сила, но тя създава Божественото в човека.
Умът създава условията, чрез които се проявява неговата прагматичност. Прагматичната сила на ума определя неговия земен характер, тоест човешкото в човека.
Какво означава това?
Чрез своята пресметливост и находчивост умът адаптира човека към условията на материалния свят. Умът, казвано е и в други лекции, има Божествен произход, той е изначално въведена духовна структура в биоматерията, предназначена да работи и се усъвършенства в материалния свят. Чрез своето участие в Живота на материалния свят, умът надгражда, тоест създава личността.
Как става това? Като се установи жива, градивна връзка между човешкият ум и човешкият дух.
Чрез Духа, умът създава условия за пълноценен живот на душата. За да прояви тя своята Божествена същност, е необходима безценната помощ на ума. Без тази помощ не е възможно душата да се прояви. Едва когато има създадени условия, душата получава Живот – другото е „тление”, както се казва в Светото Писание.
Значи, различието между ума и душата идва от предопределената от Твореца роля на едната енергийно-информационна структура и на другата, т.е. ролята на ума и ролята на душата. Те са строго диференцирани.
Умът работи ЗА и СЪС мисълта; душата работи ЗА и СЪС чувството. Умът създава посоката на действието, душата определя неговия смисъл. Как се получава това? Можем да си го обясним като знаем, че умът „въплътява” в мисълта Идеята, а душата освобождава от себе си чувството, което е „въплътено” в нейната духовна същност. Затова е необходима хармоничната връзка между мисъл и чувство. Тук отново на ход е умът. Той трябва да се свърже с Духа – човешкият Дух, който съхранява Програмата за личностното развитие на човека в условията на материалния свят. От правилно разчетената Програма зависи и правилното развитие на човешкия живот. Точно правилно разчетената Програма осигурява хармоничната връзка между мисъл и чувство. Защо? Защото правилното разчитане на Програмата отстранява противоречията между ума и душата. Човекът възприема еднозначно себе си – възприема се чрез мисъл и чувство. За да е истинно и трайно сътвореното от човека, трябва той да го е поискал, колкото с ума, толкова и с душата си. Няма как да се получи добър, градивен резултат когато умът иска едно, а душата се стреми към друго.
Значи, върховенството принадлежи на Духа – там в Полето на Неговата Аура се срещат разумните Сили на ума и душата, за да се получи Магията на Живота.
БЛАГОДАРЯ!