Тревога за словото

От Бога словото ни е дарено

човешката си същност да разкрием,

а изглежда, че по дяволски е отредено

неразумно днес да го убием.

Магията на звуците, думи подредили,

остава някъде в страни

от чувствата и разума ни сътворили

любовен шепот и кавги.

Плашат ме с крясъка си черен

думите, дори от стиховете взети.

Изхвърлен е от тях Духа Божествен,

унищожена хубостта на росно цвете.

И уж отлитат някъде далече

словата ни изпълнени със гняв,

а всъщност се завръщат и остават вечен,

неръкотворен тежък грях.

* * *

Една помръкнала Вселена
докосва погледа ти през деня.
И през нощта остава неродена
вдъхновената, добра мечта.

Мислите – крила на птица
загубили способност да летят.
В окултен знак на единица
първичност и безсилие мъчително горят.

Живот – поетическа химера,
въплъщение на дух невзрачен,
прощална тъжа премиера
на ум избрал си пътя неудачен.

* * *

Чистота и святост

в цвета на първото кокиче,

неземна сила

и колко много светлина!

Свян и нежност

в цвета на теменуга

неземна благост

и толкова смирение!

Несекващ устрем

в полета на птица

и свобода неземна

сляла се със синевата!

Радост и тревога

в сърцето на човека,

Божественост и Сатанинска сила,

и колко земна слепота!