Надежда

Загубихме посоката

на своите стремежи.

Кръжим във времето

забулено от мрачните ни чувства,

понесли тревогата

на обречени невежи.

Учестеното ни дишане

все по-трудно

задържа

пламъчето на живота

в тъмнотата

на бездуховното пространство.

А Бог едва гнева си

сдържа

като ни гледа безпаметни,

от алчност полудели.

Внимавай!

Настига те

като камшик

мисъл яростна и дива –

еманация на мозък оскотял.

Защо стоиш?!

Искаш болката да те убие?!

И аз опитах, но съм още

жива.

Срещал ли си нейната свирепост?

Аз я чувах как дълбоко в мене

вие.

С наслада я оставих

да ме реже  като нож,

пуснах я в душата

като огън.

И сега какво?

Нови рани се отвориха,

а душата стене

в изнемога.

Но напук

на този ад

виждам, че покълва

нещо ново.

От болката кълни!

И знаеш ли?!

То е другото

на онова, което

шеметно убива.

То е нежна дума.

То е благост жива.