|
В духовния свят Светлината се проявява чрез Мисълта. Всяка добродетелна мисъл има различна Светлина, която също има свои нюанси в зависимост от съдържанието и характера на Идеята, която носи. И представете си, колко красив е Животът на едно добродетелно общество! Неговата Аура е изпълнена с безбройните Светлини на малките добрини, сторени от добродетелния човешки ум. Те допълват пъстроцветната, Дъга на Божествената Идея за Добродетелност и Добротворство, вложена в основата на Сътворението. Колко красота може да сътвори един човешки ум, посветен на тази Идея!!! |
Изправена стоя насред полето. Във кръг – годините насядали край мен. И как ме гледат, Боже, как ме гледат! – трепетно пресеква дъхът ми вледенен. В погледите има толкова въпроси! Има упрек, има зов и вик. И сякаш питат: „Ти какво си – безплътен образ или мъченик? А аз не мога да им отговоря. Мечтите…
Като небесна стихия ме понесе гневът. В миг се почувствах разнищена. Разпиляната моя душа извика от болка пречистена. Застина в пространството нейният вик, скован от тежкия грохот на времето. Душата приела благородния лик, самотен конник остана на стремето. Със замаха на тежък камшик изплющяха думи на близък приятел, отрязаха както реже остър език пътя, съграден…
Всеки край е начало и надежда по новия път, бие в полуда сърцето събрало съкровени чувства в най-интимния кът. Бликат копнежи и страсти изгарят на делника светлия миг, неусетно разбираш, че пак ти задушаваш в гърдите изконния вик. Викът на душата не веднъж онемяла от скоростта на времето с крила на орел, викът на душата…
Стоя сама – герой от абсурдна пиеса с приковани все на тази плоскост нозе и напират желания, но те са пеперуди жалки с отмалели криле. На съмнението в мрака затворена, заседнал кораб оставам на сушата; прахосник, убиец на време престорена кого и за какво ли да слушам. Жадува душата ми светлия лъч, който носи живот…
Може би си чула този тъжен кавал – като плач, ако не си пък послушай – свири вечер по здрач. Старец самотен излиза с торбичка и свирка в ръце, душата си в песен излива и си спомня свойто селце. Утихнала лятната вечер поглъща във светла омая, гласа на онзи дух вечен, дошъл при нас от…
Поредната илюзия умря. Защо ли беше се родила!? Никой, никой не видя сълзите на мечтата ми унила. Поредната илюзия умря. Смутена побързах да я погреба. Единствено сърцето ми съзря, как с поглед от погледа ти аз греба, как с мисъл обгръщам те тревожно и искам да изхвърля завистта. Разбирам, че е невъзможно – търся сила…
Беше привечер, когато идва здрача. Стоях пред вратата на залеза. Знаех, че имам съдбовна задача – чаках мига-озарение. Трябваше страха да преборя, да укротя на мислите лудия бяг, светлина да оставя, добро като сторя и едва тогава да мина на другия бряг. Разбирах, че тъмното е тук и сега – зад вратата на залеза оставаше…
1 Самота Толкова дълго бягам от теб, Самота! Толкова, че струва ми се вече сънувам. Хвърлям се в горската глъч настървено, без дъх оставам слова да редя, а пак съм сред многото хора сама. Спирам за миг в изнемога – искам да чуя гласа на приятел, искам да видя очи на добряк и със щурците…
Детето у мен се пробуди. Беше съвсем неочаквано. Затича след две пеперуди напук на всичко натрапено: скрупули за възраст и приличие, болка от хорска завист родена, тежки мисли за безпаричие. Детето у мен се пробуди само за няколко минути, а аз жената смутена побързах да го затворя дълбоко вътре в сърцето и дори го смъмрих…
Слънцето роди и този ден. Подари му щедро светлина. Освободи мечтите ми от плен и ме върна на света. Аз се люшнах сред лъчите и прибрах опърлените си криле, после здраво стъпих и в косите вплетох бели цветове. На Ваня и Живка
И тъй животът продължава! Пред мен е новият ми Път. Виждам как надеждата изгрява, че тук не се затваря моят кръг. Ще търся радост в есента, ще искам да й се наситя, ще пълня шепи с багрите й с песента, от съкровените й тайни ще опитам. И някога – в онзи ден далечен, когато трябва…
Едно пораснало момиче в косите си прикътало е есента, а от ъгъла на времето наднича на мечтите избледнялата звезда. Тревога и копнеж са вплели на чувствата ефирните лъчи и лумват страсти, невидели на живота щастливите сълзи. Нежно тръпне съкровената надежда – душата търси нова светлина; по пътя някак странно се подреждат любов, гордост и вина.
Мислите ми са и огън, и бурна река. Разтърсва ме силата на гневния вик! Понесла товара на тежки слова, как нужен ми е съкровения миг! Да ме погълне той в тихо смирение и тревожната моя душа да гори в този миг – просветление, за да бъде за теб светлина.
Най-сладкия ми сън е бил на твоето рамо, най-светлият ми ден е бил денят, когато съм гледала в очите ти; най-сита съм била, когато залък ти си ми подавал, най-топло ми е било в твоята прегръдка. Затова сега кошмари сънищата ми превземат, затова сега денят ми е мрачен, а залъкът горчив и ми е много,…
Помолих Бог да ти прости думите от грубост натежали, помолих го с любов да те дари, да вземе твоите слова – кинжали. Помолих моето сърце да ти прости обидни думи тежки, нежност душата ми да ти дари, да те запази с образ най-човешки. Милостив е нашият Отец и навярно ще те опрости. С любов душата…
