|
В духовния свят Светлината се проявява чрез Мисълта. Всяка добродетелна мисъл има различна Светлина, която също има свои нюанси в зависимост от съдържанието и характера на Идеята, която носи. И представете си, колко красив е Животът на едно добродетелно общество! Неговата Аура е изпълнена с безбройните Светлини на малките добрини, сторени от добродетелния човешки ум. Те допълват пъстроцветната, Дъга на Божествената Идея за Добродетелност и Добротворство, вложена в основата на Сътворението. Колко красота може да сътвори един човешки ум, посветен на тази Идея!!! |
Като дъх на новородено, като радостна детска сълза – толкова чиста и облагородена живее в мене мечта! Ще кажеш: остаря този цветен балон, макар, че прилича на нов! Кога според твоя еталон човекът ще бъде само любов!? Но моята мечта вече ходи, видях я да спира при други души. Не! Като призрак не броди –…
Не спирай чувството, не спирай, остави душата да говори, когато от сърцето чувството извира душата със ума не спори. Когато светло чувството извира, Божествен извор блика в нас, душата той пречиства и не спира да бъде сила, зов и власт. Силата му е живота, зовът е зов на Любовта, властта е власт на свободата що…
Като пламъчето на свещта да те нося в сърцето, чрез тебе да гледам света, да имам чистото чувство, което с радост изпълва всяка душа; да събуждам нежност и сила – да бъда аз самата твоя светлина и закрила; като изкусен ваятел с думи любов да съграждам… Наречи ме тогава приятел и чувството нека поражда приятелство…
Животът ми до тук беше път, по който задъхано тичах, и се питам какво видях, какво преживях и колко обичах. Можах ли на погледа с поглед благ да отвърна? Можах ли душа с душата си да прегърна? Можах ли на чувство и мисъл живот да предам – аз самата да бъда живот, сила творяща, а…
Имах те! Ти си целият ми свят! Омайваше ме с нежността на полъх от утринен зефир! Красива беше като цвят от ябълкови клони… Изпълнена с поезия, с музиката на Шопен и хубостта ефирна на лунните лъчи. Какво не беше ти за мен! Ту срамежлива теменуга, ту дръзко, весело момиче, ту плаха, изведнъж пък някак друга,…
Под сивото небе на мрачни мисли човешката душа безпаметна стоеше. От мъка подивяла, страдаше във изнемога – апокалиптичен миг съзряла питаше с тревога: “Кой потули светлината в човешките очи? Защо ли във гората песен птича не звучи? Защо реките бистри остават без вода? Защо не виждам вече пеперуди и цветя?” Под сивото небе на злобни…
Сред вихъра на буря полудяла от яростта на вчерашни беди, аз пазя пламъче на свещ недогоряла и се взирам пътя ми да освети. Думите от злост пияни пред мен танцуват рокенрол, а чувствата ми поругани с тях си правят карамбол. Нечия недоверчивост търси душата ми да окраде, да я замърси злобливо, цинично да я продаде….
В кръга на сляпа вечност душите ни се борят за живот, сами орисали се в безконечност да търсим златния кивот. Тълпи илюзии лудеят, обсебват спомени и бъдещи дела, сърцата и умът ни те владеят – забравяме какво душата е била. Тя – божествена искрица – тлее, гасне в опразнените ни гърди, в бездуховен студ немее…
Мисълта ми е мълния в този час на съкровена изповед. Проблясва с трезвостта си и ме хвърля в кошмара на бездиханното ми настояще. Притихнал останал без импулс мигът в пропаст се превръща – яма от въплотило се безвремие. Тук и сега – в капана на коварното нищо сама ли дойдох?
Мрачен, тежък небосклон, изпълнен със сивотата на делника и горящата сила на страстите, с отекващия мъчителен стон на осакатената истина и приглушения вик на онези – ЗОВЯЩИТЕ. Мрачен небосклон от нас сътворен, убил проблясъка на мъдростта, погълнал зората на светла надежда и останал отново студен. Мрачен небосклон, тъмното на твоите небеса е цвета на нашите…
Загубихме посоката на своите стремежи. Кръжим във времето забулено от мрачните ни чувства, понесли тревогата на обречени невежи. Учестеното ни дишане все по-трудно задържа пламъчето на живота в тъмнотата на бездуховното пространство. А Бог едва гнева си сдържа като ни гледа безпаметни, от алчност полудели. Внимавай! Настига те като камшик мисъл яростна и дива –…
Погледът ми запали нощта. Мракът стана огън и зазвъня край мен светлина. Разлюляха се сенки навъсени не разбрали светлия звън – ярки пламъци с пурпур поръсени събудиха снобите от тежкия сън на техния свят виртуален. Жалък опит да се усмихна изписа тъжна гримаса. В лицето ми с очите на хищник надничаше светът им нахален. Вибрации…
Ден и нощ, нощ и ден в отмерена цикличност раждат нови светове, а старите със своята себичност носят в пазви недозрели плодове. Новите създават светлите селения на мисли пълни с доброта, старите с товар от прегрешения търсят път към свобода. Прорязват хоризонта мислите-лъчи – горят, понесли силата на древен род, изпълва се небето със стремежи…
В тропота на дните, когато възрастта напредва, не сме ли ний самите, които в старост се погребваме? Прегърбваме снага и духом слаби, дори от живота се отричаме, приемаме се като дядовци и баби и мислим, че не можем да обичаме. В една душа е пусто, когато й отнемеш любовта, когато тежко, мрачно чувство те затвори…
През нивата на времето вървя, внимавам класовете да не роня, трудно ми е и като насън горя във новата си неиграна роля. Жътварка съм – душата ме зове. Тежка жътва съм стъкмила – искам всички мои мигове, като ръкойки да съм подредила. И като скъперник стар всяко зърно да оглеждам, да коленича като пред олтар…
