САМОТЕН ВИК

Боян огледа за пореден път стаята. Беше продал DVD-плеъра, радиокасетофона и мобилния си телефон. Едностайното му жилище не разполагаше със скъпа мебелировка, бедничък беше и кухненския бокс. Оставаше единствено телевизора. „Ако продам и него – мислеше си Боян – малкия съвсем ще се разсърди. Пък и ще го принудя заради любимите му предавания да ходи по чуждите къщи. Не! Не! Трябва да се намери друг изход, но какъв?”

Боян остана без работа преди 3 месеца. За да не фалира  фирмата, в която работеше, ръководството реши да съкрати част от персонала. Той беше сред тия, които трябваше да напуснат. На всичкото отгоре се оказа, че не са им внасяли осигуровките и сега вървяха някакви процедури за уточняване правата им за парично обезщетение. На практика семейството му беше без никакъв доход. Каквото взе от плеъра отиде за лекарствата на жена му – тя се възстановяваше след тежка операция. „И сега какво – питаше се Боян – ако не платя утре сметката за тока, ще останем и на тъмно.” Мислите връхлитаха ума му като оси – една от друга по жестоки. И всяка се забиваше като стрела в съзнанието му. Той продължи с предположенията си.”Ако ме одобрят за новата работа, ще ме назначат след 2 седмици. Ами до тогава? Май наистина ще трябва да продам телевизора. Но кой ще купи стар телевизор, българско производство!?”

Боян почувства, че му става задушно и понечи да отвори прозореца. Тогава някой звънна на вратата.

-Влизай – каза той на Иван, негов бивш колега.

Иван седна на посоченото му място.

– Трябва да ми погнеш – каза той. Твърдата решителност в погледа му подсказваше категорична непоколебимост. Развеждаме се с Цвета, нали знаеш?

– Е? – попита Боян.

– Ще ми станеш свидетел и ще кажеш, че си я видял да се целува в ресторанта с мъж, който ти не познаваш.  За другото,  аз си знам.

– Ама това не е вярно! – изненадан от предложението възрази Боян.

– Какво като не е вярно? Ти ще кажеш, че е вярно. Да върви да търси някой, който да каже обратното!

– А бе, човек, ти искаш аз да излъжа! Ами помисли ли, че тя е майката на децата ти?!

– А ти какво искаш? Да загубя делото! Ти знаеш ли какво означава това бе – апартамент, кола, всичко отива по дяволите! Айде-де! –  ядосано се развика Иван. Ти като не искаш, друг ще намеря. Щом плащам, все някой ще се съгласи.

Боян стреснато се обърна. За части от секундата пред очите му блеснаха цифрите от неплатената му сметка за тока.

– Ето какво ще продадеш – подшушна му нечий глас.

– Съвестта си?!! – учудено попита Боян.

– Да! Ще продадеш съвестта си и ще останеш на светло.

Иван усети колебанието му и побърза с предложението си.

–         250 лева стигат ли ти?

250 лева!!? Сметката, която трябваше да плаща беше 150 лева. Щяха да му останат пари и за храна! Боян съвсем се разколеба. Иван реши да използва момента и продължи вече съвсем сговорчиво.

– Точно така ! Ще се срещнем утре в кафенето на Жоро. Ще изпием по едно кафе и ще си получиш парите. Какво толкова има да те смущава ?!

„Ама разбира се! – трескаво мислеше Боян – Ще взема парите, ще си платя сметката, ще си нахраня семейството! Така де! Какво толкова? Бил съм си продал съвестта!  Ха! И толкова терзания! Излиза, че съвестта е наказание за бедния човек.”

– Съгласен съм – каза Боян.

–         Добре. Утре в 5.00 след обед при Жоро – облекчено отговори  Иван и тръгна.

На другия ден Боян се  събуди с главоболие. Всичко му изглеждаше  променено, някак мрачно, дори деформирано. Кой знае защо му се гадеше. Бобената чорба на обяд беше с някакъв горчив или може би стипчив вкус, така и не разбра. В съзнанието му болезнено пулсираше мисълта:”Ще продам съвестта си! Ще продам съвестта си!”

Наближаваше 17.00 ч. Боян облече якето си. После бавно започна да обува обувките си. Като се изправи той си каза утешително:”Ще си платя сметката, какво толкова.” И отвори вратата. Но краката му не помръднаха. Не можа да направи и крачка. Нещо в гърдите му се надигна с голяма сила и той извика като през плач: „Не мога – а, не мога- а- а, не мога !!!

Викът му се втурна през отворената врата и самотно отекна по етажите.