ДЖАМБО

Професор Илиян Ватев удари гневно с юмрук по бюрото.

“За кой ли път – помисли си нервно той – тръгвам след тази налудничава мисъл.” После разсеяно започна да разглежда листа  върху, който се опитваше графично да проследи механизмите на атеросклерозата. Той искаше да докаже връзката на това заболяване с простагландините – вече година изследваше участието им във функциите на сърдечно-съдовата система.

“Не е възможно – каза си той – да се изследва патогенезата на това заболяване, без да се проучат хранителните навици и психо-емоционалния климат.”

“Психо-емоционалния климат” – повтори той и очите на Гена отново изпъкнаха пред него: силни, властни със студен и решителен поглед. Нищо в този поглед не подсказваше ни най-малко колебание или някакво разкаяние за това, което беше направила. Напротив! От изражението на лицето й лъхаше присмех, който събуждаше у него чувството за малоценност. Това чувство цял живот го е измъчвало, но не можа да го превърне в подлец.

„Комплексар!” – нарече той себе си и още повече се разгневи на това си усещане. Всъщност то беше смазващо със силата на самоунижението чувство. Завладяваше го най-често в присъствието на професор Дончо Добрилов- човекът, който без да подозира подхранваше амбициите на Илиян Ватев за непрекъснато себедоказване. Двамата се познаваха от деца. Още от тогава Илиян се чувстваше несправедливо пренебрегнатия, защото вярваше, че Дончо – момчето от съседния двор, с нищо не го превъзхожда, макар, че все него хвалеха и все него харесваха, а Ватев оставаше някак незабележимо встрани. Но сега пишеше монография, която според представите му трябваше да го сложи по-горе от Добрилов. Тези дни , обаче се чувстваше неспособен да работи. Дори и в клиниката забелязаха неговата потиснатост.

“Да се разведа?! Защо? – започна да разсъждава той – Всеки ще ми се изсмее като разбере причината! Но какво ме интересуват другите!” –  извика,  като че ли с някого се караше Ватев и плахо се огледа.

Беше сам, в своя кабинет – без кучето, без своя приятел Джамбо. Джамбо беше много кротко и любвеобилно куче. То имаше топли, тъмнокафяви очи, които го гледаха винаги с умиление –  поне на него му се струваше така. В къщи го доведе синът му в една от ваканциите – Венци учеше в Лондон. Джамбо го посрещаше шумно, с много радост и предано лягаше в краката му, когато професорът сядаше да работи в кабинета си. Но се оказа, че “ да се живее с куче е нехигиенично”, според Гена. Жена му – старши медицинската сестра Гена Ватева беше претенциозен и студен човек. Изключително изрядна в домашните си задължения, тя не искаше да приеме кучето, „защото няма как то да не замърсява дома”. Нейното категорично мнение беше, че Джамбо трябва да напусне жилището. А той толкова настойчиво търсеше нейната близост!

Миналия ден, като се прибра в къщи, професор Ватев завари жена си със спринцовка в ръцете. Тя побърза да я прибере, но професорът вече я беше видял и учудено запита:

– Какво си правила?

-Нищо особено – смутолеви Гена и влезе в банята.

Ватев се изненада от тишината в къщи. Джамбо не го посрещна, но само след миг всичко му стана ясно. Кучето лежеше в хола с изопната назад глава. Очите му бяха широко отворени и в тях имаше толкова мъка, че професорът, който не веднъж беше изпращал пациенти в моргата не издържа. Очите му се навлажниха и той приклекна до животното. То умираше и все пак намери сили да близне признателно ръката му. Тайно от него жена му беше инжектирала смъртоносно Джамбо.  Ватев съобрази и още нещо – днес той се прибра по-рано от очакваното. Срещата, за която беше предупредил Гена, не се състоя. Той взе в ръце главата на животното и заплака, но почти веднага се засрами от себе си. Влезе в кабинета си и остана заключен там цялата вечер.

Ватев виждаше нещо чудовищно в тази постъпка.

”Тя уби и излъга – повтаряше си и сега професорът. Излъга Венцислав и ме направи нейн съучастник. Излъга, че Джамбо е избягал, а сигурно и на мен щеше да каже същото. И аз премълчах!  А защо премълчах аз, защо? – гневеше се на себе си Ватев и започна да си отговаря сам. – Защото е страшно това, което стана! Тя уби същество, което аз обичах, но това е нищо в сравнение с подлостта, в сравнение с потайния начин, по който беше извършено. Ето затова нямам сили да кажа на Венци истината.”

Вече петнадесетина минути професор Ватев се разхождаше нервно из кабинета си.

“Сега какво излиза ? – запита се той. – Жестокостта мога да простя, но не и подлостта.” Спря се и решително посегна към телефонната слушалка. Гласът му прозвуча сподавено и глухо. Беше взел своето решение след почти цял месец колебание.

– Ало, адвокатска кантора ли сте? Адвокат Гроздев? Здравей, приятел. Трябва да те видя.