КУЧЕШКА РАДОСТ

Изморително и досадно вървеше поредната командировка. Генчев беше принуден да се съобразява с отънелия си семеен бюджед и остана в стаичката на малкия градски хотел под предлог, че ще спи. Той се сви на топка в леглото и се постара да разсее  натрапливите мисли за вкусни ястия. Беше гладен. Мина повече от половин час в опити да заспи, но не успя. И тъкмо реши да става, вратата се отвори и тихо, на пръсти в стаята влезе колегата му Петров. Генчев едва забележимо надигна клепачи и проследи движенията му. Петров извади от куфарчето си нещо увито в амбалажна хартия и го остави на масата. Сложи отгоре му някакъв вестник, явно искаше да прикрие нещото и  излезе.

Генчев скочи от леглото, разви хартията и в ръцете му лъсна  парче салам – най-обикновен салам,  от този дето помежду си му казваха “кучешка радост”. Гладният човек понечи да си откъсне от колбаса, но се спря. Мина му през ум, че и Петров е гладен –  двамата бяха ниско платени служители от периферна служба на регионална дирекция. Започна да завива салама, но не се въздържа – реши мъничко да си откъсне. След първата хапка, обаче гладният му стомах нададе вик – толкова силен и сърцераздирателен, че Генчев не можа да послуша разума си. Той започна лакомо да дъвче, извади останалото от снощната вечеря парче хляб и вече без каквото и да било колебание изяде салама. После изпи чаша вода и с видимо удоволствие се отпусна на стола.

В това време отново внимателно и тихо в стаята влезе Петров. Той веднага видя празната амбалажна хартия и разбра всичко.

– Защо така, бе Генчев? – запита той като обидено дете. И понеже колегата му смутено мълчеше продължи – Защо без мен го изяде, пък аз … мислех за двамата.

Генчев явно нямаше обяснение. Той неловко мачкаше в ръцете си амбалажната хартия и гледаше неопределено встрани.

Петров направи крачка към него и дръпна ядосано хартията.

– Значи като плъх! – изсумтя той. – Ще ме причакаш да изляза и ще го излапаш. Кофти човек си ти,  колега.

– Мери си приказките, Петров! – ядно каза Генчев.

– Какво да ги меря, защо да ги меря? И аз нямам, както и ти нямаш, но не крада, нали?

– Кой краде бе? С какво право ще ме обиждаш? Кой си ти? Бивш партиен активист и той ще ми говори за морал!

– Аз съм бивш, пък ти си настоящ. Като подскачаше по митингите не  беше ли активист? И сега какво? Използваха те като носна кърпичка!

Генчев заплашително тръгна към Петров и гневно разтърси рамото му.

– Слушай! – изхриптя той в лицето му – Ще млъкнеш, защото не ти гарантирам какво ще се случи!

– Ти кого заплашваш бе? – на свой ред се изпъчи Петров и замахна с юмрук. Генчев ловко се наведе и грабна близкия до него стол. В миг погледите им се срещнаха. В очите им имаше много гняв, но нямаше злоба и това им помогна да се опомнят. Генчев пусна стола и измърмори:

– Ама съм и аз един…

– Аз пък за малко да те фрасна с юмрук – смутолеви Петров.

– И ще се бием за 200 грама “Кучешка радост” – почти шепнешком добави Генчев.

Стана им и смешно и тъжно. Те седнаха един до друг и всеки по своему преглътна огорчението от случката.

– Я да му ударим по една бира, а? – с пресилено весел глас каза Генчев – Аз черпя.

Беше хубава есенна вечер и двамата колеги седнаха в градинката на близката кръчма.