КЛОШАРИ

Еньо беше доволен. Този ден той събра много хартия. Старата детска количка, с която обикаляше района, беше препълнена. Ръцете му бяха премръзнали от януарския студ, но той се успокояваше, че наближава дома си. Не че там щеше да влезе в топла стая, но поне можеше чай да си направи на спиртника. „Пък и пламъче е – мислеше си той – все е по-друго.”

Увлечен в мислите си, Еньо не забеляза как задното колело на количката започна да лъкатуши и на стотина метра от дома му то се изхлузи от остта си.

Еньо се разтревожи. При това положение той не можеше да прибере „находката” си. Страхуваше се да остави хартията без надзор, а така пък не можеше да потърси телчица, с която някак да задържи колелото.

Еньо почака две – три минути да мине някой познат, който да му помогне, но студът го принуди да бърза. Той издърпа доколкото можа количката близо до съседната сграда и тръгна да търси тел. След десетина минути, изморен, гладен и съвсем измръзнал, той се връщаше с някаква връв в джоба. Насълзените му от студа очи възприемаха фигурите на минаващите  край него хора като разкривени.

Еньо почти беше стигнал до количката, когато това, което видя го накара да се стъписа. Някакъв дребен човек беше разтворил голям найлонов чувал и го пълнеше с неговата хартия. Възмущение и гняв се сляха в едно и забравил умората Еньо затича с всичките си сили. „Ще го смеля – мина му през ума – ще го направя на кайма тоя!” Не беше стигнал до него, когато се развика:

–         Защо крадеш, бе ей? Ще те науча аз тебе!

Другият сякаш не чуваше. Бързо и сръчно той продължаваше работата си. Еньо стигна до него и посегна да вземе чувала. Другият го обгърна с двете си ръце и процеди:

– Няма да ти го дам!

– Какво – о?! – вън от себе си извика Еньо. – Къде се намираш ти бе?

Притиснал до себе си чувала, другият понечи да тръгне. Еньо подложи крак и го спъна. Другият залитна, но не можа да падне. Той пъргаво се обърна и придърпа чувала. „Отиде ми трудът!” – помисли си Еньо и при мисълта, че така губи храната си за два дни, той се вбеси. Успя да ритне дрипавия, после бързо се докопа до протритото му сако и така силно го дръпна, че то се разкъса. Свободната  ръка на Еньо се насочи към голата шия на Другия,  но се плъзна и стисна рамото му. Неприятно усещане, като че ли се беше докоснал до скелет, го накара да се отдръпне. Той погледна Другия в лицето. Тънката пожълтяла кожа, която го покриваше, сега беше на тъмночервени петна от студа. Острите скули и хлътналите очи правеха почти призрачен вида му. Но в погледа на този човек имаше нещо, което разплака душата на Еньо.

– Ти кой си бе? – едва промълви той и добави – Че то и на човек едвам приличаш.

Другият пусна чувала и тръгна като накуцваше с единия крак.

– Ей, братле, – спусна се Еньо след него. – Ела! Давам ти хартията! Всичката хартия ти давам. Ако искаш да знаеш, тук има хляб за два дни, даже и за скумрия има!

Другият се спря.

– Давам ти я, бе! – продължи да го уверява Еньо. – Какво, не вярваш ли?

Другият се наведе и без да каже дума целуна ръката на Еньо. Учудени минувачи ги погледнаха насмешливо.