СПАСЕНИЕ

Ноемврийската мъгла изпълваше улиците на града. Нищо не приличаше на себе си. И хората и сградите като че ли бяха излезли от някаква мрачна приказка.

И Елена не беше същата. Плахата и свита жена сега беше изпълнена с решителност. Крачките й ставаха  все по-бързи и по-бързи.  Малката й дъщеричка едва смогваше да върви редом с нея. Тя се мъчеше да се освободи от ръката й, мрънкаше нещо, но майка й не я чуваше. „Този път трябва да успея – мислеше си Елена. – Трябва да сложа край на това мъчение и за мен и за детето.”

Тя прекоси перона на гарата и сви на дясно към завоя на железопътната линия. Беше разглеждала района и знаеше, че там почти не минават хора. „Ето тук.” – каза си Елена и спря до траверсите. Оставаха около пет минути до идването на влака. „Само миг и всичко ще свърши. – трескаво започна да си повтаря Елена. – Само миг! Дори няма да усетим болката.” Чу се свирка на локомотив и Елена стисна още по-силно ръката на дъщеря си. Тя прикова поглед върху железопътната линия, убедена, че така по-лесно ще може да се хвърли върху нея. Влакът се зададе и колкото повече наближаваше толкова по-силно се заогъва бялата лъскава лента на железния път. Елена гледаше с разширени зеници пружиниращите траверси и огромната сила на приближаващата машина я влуди.

– Боли ме, бе мамо! Много ме боли! – едва стигна до съзнанието й гласът на детето. Тя се обърна към него и срещна пълния с ужас поглед на дъщеря си. – Ще ми откъснеш ръката! Какво правим тук? – изплака момиченцето.

В това време локомотивът профуча край тях повлякъл дълга верига товарни вагони. Елена грабна детето и хукна обратно към града. Тя ту се спъваше, ту се блъскаше в хората, залиташе, но продължаваше да върви. Есенното слънце беше започнало да се промъква през мъглата. Елена едва дишаше от напрежение и умора. Струваше й се, че всеки миг може да се струполи на тротоара, когато изведнъж видя пред себе си отворена врата. Точно пред нея голямата тежка врата от ковано желязо на храм „Успение Богородично” беше отворена. В дълбочина се виждаха светлите пламъци на запалените свещи. Някаква невидима сила накара Елена да спре. Стори й се, че тази врата е отворена единствено и само за нея. Тя не гледаше къде стъпва, но знаеше, че върви към светлината.

Младата жена влезе в храма. От голяма икона с благия си поглед я посрещна Богородица. Светлината на запалената свещ правеше лицето на иконата толкова живо и истинско, че краката на Елена се подкосиха. Тя пусна момиченцето до себе си, а устните й като в просъница зашепнаха: „Света майко, прости ми греха. Щях да убия детето си. Много ми е трудно, майко Богородице. Преди две години баща му замина на работа в чужбина и никакъв не се е обаждал.”

Сълзите задавиха Елeна и тя можа само да каже „пък аз като съм без работа, Света майко, не мога нито да го нахраня, нито да го стопля.”

Измъченото тяло на младата жена се свлече до иконостаса. Светлини затанцуваха пред очите й и някаква чудна лекота я обзе.

– Мамо, мамо! – дърпаше я разплаканото момиченце.

Жената, която продаваше свещите, дотича с чаша вода, намокри лицето на Елена и я сложи да седне на една от пейките.
– Постой, поплачи си пък ще ти олекне – съчувствено каза тя като галеше ръката на Елена. – То тука колко хора са плакали…