СИЯ

Жената до Сия без нужда оправи големия, черен шал, който покриваше посивелите й коси. После с досада запристъпва от крак на крак. Впрочем, досадата беше обхванала всички чакащи пред лекарския кабинет. Прегледите вървяха мудно, пък и точно сега беше започнала петнадесетминутна предиобедна почивка. Сия вече беше решила да отиде да близкия вестникарски павилион, когато вниманието й беше привлечено от пристигналата нова пациентка – грубовата едра жена. Тя спря пред вратата, погледна табелката, после часовника си и заядливо каза:

– То, много се измориха, че и почивка!

После се поогледа и като не си намери друга занимавка се обърна към жената с черния шал:

– Ти кого жалиш?

Жената помълча малко и едва чуто каза:

– Сина си.

– От какво беше болен? – без притеснение попита грубоватата жена.

– Левкемия. Докато разберем и си отиде.

– Че как не сте се усетили по-навреме! В София имало един екстрасенс, дето лекувал тия болести. То се пита за такива работи! – назидателно продължи непознатата. – Не можахте ли барем някой лев да му съберете за лечение в чужбина?

За миг очите на майката плувнаха в сълзи, но после бързо се овладя. Тя пристегна черния копринен шал и заобяснява как открили банкова сметка, на колко врати хлопали за пари, как по едно време й се сторило, че ще се съберат тия пусти долари, дори ако имало още поне два месеца можело и да успеят, но времето не стигнало.

– Не сте се усетили, не сте се усетили навреме! – с упрек повтори словоохотливата жена. –А той мъчи ли се много?

Тук вече Сия не издържа. Безцеремонно задаваните въпроси й изглеждаха чудовищни.

– Прощавайте, много е неетично от Ваша страна – възможно най-сдържано каза Сия.

За нейна изненада отговорът дойде твърде бързо.

– Вие защо подслушвате чужди разговори, бе Госпожо? Вашето етично ли е?

Сия се смути, но почти веднага съобрази и отговори:

– Това, което Вие казахте се чу от всички. Нека потвърди и някой друг! Не чухте ли? – обърна се тя към чакащите пациенти. – Тази жена беше много груба! Тя направо ровеше в душата на нещастната майка!

Никой не отговори. Чакащите престорено разсеяно гледаха в различни посоки. Сия безпомощно вдигна рамене. Словоохотливата това и чакаше. Тя се нахвърли яростно върху нея, като не пестеше сравненията. Сия  съвсем се притесни. Не беше възможно да прекъсне говорещата насреща й жена. Тя се заоглежда, за да потърси за пореден път съпричастност и като не я намери у другите се обърна  към майката:

– Кажете й, моля Ви, кажете й, че беше много жестока, че не биваше така да Ви разпитва!

– А Вие знаете ли, Госпожо, че от тази жестокост аз изпитах сладостна болка. Вие искахте да ми спестите мъката от преживените тежки моменти. Разбирам благородната Ви подбуда, но ме лишихте от възможността още веднъж да разказвам за сина си, да го почувствам близо до себе си, да преживея още един път последния си разговор с него. Нямах нужда от Вашата натрапена учтивост – последните думи бяха казани със студен, укорителен тон.

Сия остана на мястото си като вкаменена. В миг тя се почувства оглупяла, без каквато и да е мисъл в главата.

В това време лекарят се зададе и хората вкупом се притиснаха към вратата на кабинета. Подпряна на пейката Сия плачеше. Никой не й обърна внимание.