ПРАЗНО ГНЕЗДО

От малък си го имам тоя навик – да се кача на някое дърво и да постоя там. Да гледам, да гледам… Погледът ми отива далече, на високо, вятърът ме духа, птичка някоя се стрелне край мене. Хубаво знаеш. На душата ми става леко, приятно. Иска ми се и на мен да полетя. И до сега, когато ми е най-тежко, излизам я на полето, я в гората отида и търся дървото, което ще ме пусне при себе си.

И днес ходих в гората. Само, че сега не ми е по-леко на душата. Цялата ми мъка се е събрала ей тука в гърдите, та не ми дава да дишам като хората. Ще речеш „Защо?” Отивам аз, нали ти казах, днес в гората. Качвам се на едно дърво и гледам още в ниските клони – гнездо. Вътре само две-три перушинки се закачили за сухата трева. Погледнах надолу – счупено яйце. Значи, рекох си , в това гнездо пиле няма да се излюпи. Огледах се наоколо – не се виждаха и птички. Изоставено гнездо ще е, помислих си,  и нещо ме стегна за гърлото. Празно гнездо, празно като моята къща. И да кажеш, че някой ми е виновен. Не! Аз си го направих всичкото. От ревност! Страшно нещо е това ревността. Влачи те като придошла река и докато не те удави, не те оставя.

Жена ми беше стройна, светлокоса, с бухнала коса като пролетен облак. И стъпката й не е като на другите. Ще кажеш, че на пръсти стъпва като ходи. Аз много се гордеех дето мен взема, щото и Петко много я харесваше. Но тя каза „Генчо ще взема” и толкоз. Оженихме се и ни се родиха близнаци. Голяма радост беше.

Един ден гледам,  жената на улицата, и Петко и той при нея. Приказват нещо, смеят се. Отидох аз при тях и нищо. Нищо особено, даже жената се зарадва, като ме видя. Добре, ама аз нали знам, че Петко я харесваше, че искаше да се жени за нея, съмнението ме загложди. Тогава започна да ми се върти в ума: ”Ти сега видя, но дали знаеш всичко?” Като змийче беше тая мисъл, ти казвам. И почнах всеки ден да подпитвам жената: „Кога друг път сте се виждали, къде, защо?” А тя, не та не.! Нищо нямало, докато един ден гледам, тя на магазина за хляб, а той се наредил след нея на опашката. Пощурях ти казвам.  Помня само, дето една светкавица ми мина пред очите. Хванах жената за ръкава и я издърпах: „Ела тук, ма кучко, – рекох. Какво правиш с тоя на опашката?”

Но по-лошото беше в къщи. Ревността не ме оставяше да разсъждавам. Вървяха едни мисли, като мътен порой! Виках, обиждах! Посегнах и д я удря. И тогава стана най-лошото. За да се запази от удара, тя рязко се отдръпна. Оказа се, обаче, че зад нея е било едното от момченцата. И ръката ми както е тежка, застигна детето. От удара му осакатих лявото краче. Наложи се после операция да му правят на тазобедрената става.

Ето, заради това нещо, жената взема развод. И момчетата израснаха без мен. А колко ги обичам, аз само си зная!

Сега, макар че минаха години,  сърцето ми се разтопява, като видя деца да играят. Ей тъй, събрани като орляк – крещят, гонят се.

Седнал съм един ден на пейката в градината край езерото. Аз там ходя най-често. Идва тогава един мъж, долу-горе на моя възраст и ми казва: „Ти ще прощаваш, братле, ама искам да те попитам нещо. Много пъти съм те виждал тук на това място. Стоиш, гледаш децата, а по лицето ти сълзи текат. Нито посягаш да ги избършеш, нито от хората се скриваш. Стоиш като унесен и все в децата са ти очите.”

Как тъй, зачудих се аз, как сълзи, какви сълзи? Пипнах лицето си – мокро. Значи душата ми е плакала, значи когато сърцето се е мъчило разпъвано от болката, сълзите са му помагали. Пък аз, унесен в мислите си, не съм се и усетил. Тогава му рекох: Седни до мен. Знаеш ли ти, човече, какво значи душата да боли? То е повече от това, да те горят с нажежено желязо, повече от това, месо да  късат от теб… Тая болка на душата те гризе, ей тука, отвътре. Ден след ден, час след час взема по нещо от теб, унищожава те. И ти си уж човек, ама приличаш на кух орех. Само черупката е останала. Та сега и на тебе ти казвам:  Никога не допускай ревност да те обсеби! Все едно кога – рано или късно,  ще опустоши душата ти!