ЛЮБОВ

Слънцето щедро беше разпиляло лъчите си и жареше гърбовете на работниците. Тотю се изправи и с присвити очи заоглежда района. По продължение на двете писти бяха натрупани циментови панели и греди. На няколко метра от него бяха изправени две огромни вирандели, които му пречеха да вижда в далечината. Из прашния въздух се носеха смесения шум на вибраторите, скърцането на порталните кранове, бръмченето на самосвалите и подвикванията на работниците. Тотю продължи да гледа. Очите му упорито търсеха. „Къде ли е тя? Няма ли най-после да дойде?” – помисли си младият мъж.

Бай Стойчо го сбута, и с бързи сръчни движения му показа, че трябва да работи. Тотю врътна ключето и напъха вибратора в бетонната смес. Разнесе се задавеното бръмчене на машината. Стройният, къдрокос мъж не чуваше това. Беше още в пелени, когато тежка болест отне завинаги слуха му. Но можеше ли недъгът, колкото и голям да е той, да попречи на човешкото сърце да се влюби? И сега към мъката от трудния му живот се беше прибавила още една – несподелената любов.

Тя се казваше Мария. Беше нова – от два месеца работеше на полигона. Изключително жизнено, момичето сякаш не вървеше, а танцуваше край стоманобетонните елементи.  Често минавайки край него,  тя закачливо изплезваше език. В такива минути, той беше щастлив. По-късно съзнанието му възпроизвеждаше десетки пъти невинната мила шега.

В този ден Мария беше започнала да полива бетонните греди. Малките й ръце здраво държаха черния маркуч и даряваха влага на изпръхналия бетон. Изведнъж палавницата се досети за нещо, спря водата, и затича към долния край на пистата. В бързината тя се спъна и падна. Кюбелът, който порталния кран в това време пускаше на земята, затисна простряната й ръка. Костите изпукаха под пълната с бетон огромна кутия. Пронизителен вик, изпълнен с ужас, процепи въздуха. Хората се скупчиха около нея, завайкаха се. Някой хукна към административната сграда, да повика по телефона „Бърза помощ”.

Кранистът издърпа кюбела. Ръката беше смазана, а момичето в безсъзнание от болката. Работниците продължаваха да се трупат. Тотю също отиде там. Той не беше чул вика на Мария, но по разтревожените лица на хората разбра, че беше станало нещо лошо. От към портала се чу сигналът на „Бърза помощ”. Някаква луда тревога заби в гърдите на Тотю. Завладя го необяснимо чувство на страх и ужас. Той с настървение заблъска хората. Проби си път и остана като втрещен на мястото си. На циментовата площадка, възнак лежеше опнато тънкото телце на Мария. Черната, разпиляна коса полузакриваше лицето й, но се виждаха бледите й, отпуснати като увехнало цвете устни. Някакъв див, животински вик се изтръгна от гърлото му. Тотю се спусна към момичето, но дошлият вече лекар го превари. В това време донесоха носилката и внимателно положиха  безжизненото тяло.

Изведнъж, Тотю силно задърпа лекаря. Ръцете му трепереха, мятаха се безпомощно и с бързите си резки движения искаха да кажат нещо. Той обичаше! Трябваше да знае живо ли е момичето, но хората не можеха да го разберат. Пък и не им беше до него. Лекарят енергично го отстрани и с ловко движение влезе в колата. Тя нададе пронизителния си писък и стремглаво се спусна напред. По двама, по трима, свели глави хората се отправяха към работните си места.

Тотю остана сам. Той не можа да разбере какво точно се случи с Мария. В съзнанието си виждаше ту проснатото тяло, ту лекаря, ту носилката… И всичко това беше отминало край него тихо, безшумно. Почувства се отритнат от света, изоставен, никому ненужен. Но тревогата за момичето го накара да хукне към бай Стойчо. Дръпна го за ръкава и с умолителен поглед, стараейки се да направи движенията си по – разбираеми, той запита жива ли е Мария, как стана така, че падна там. Формовчикът му обясни доколкото можеше, онова, което знаеше.

Тотю почувства как неудържима мъка изпълва съзнанието му. Изведнъж цялото тяло на младия мъж  неудържимо се разтресе. Той се сви на две, отпусна се на  колене върху циментовата площадка, и чистите сълзи на страдалеца напоиха жадния бетон.