АДАЖИО

Доктор Петрунов сгъна вестника и огледа хората в купето. Двама мъже срещу него оживено разговаряха. Единият му се стори твърде интересен. Имаше дебели дръпнати нагоре вежди, които в средата бяха побелели. Погледът му като че едва прикриваше мека, добродушна усмивка. Петрунов се заслуша в разговора им и разбра, че са от град „Н”. Обхвана го силно вълнение, примесено с любопитство. „Н” беше родния град на доктор Таня Маринова – единствения човек пред който той се чувстваше подлец и единствената жена, пред която сърцето му беше коленичило. Не беше я виждал вече 20 години, нито пък беше се интересувал от живота й. Не искаше  да знае нищо за нея, защото и най-малката мисъл за доктор Маринова рушеше самочувствието му и караше съвестта му да се гърчи от болка.

Тя беше нежна, мила жена, в която се криеше изключителна сила. С нейната воля и решителност, той се срещна в много труден за него момент. Тогава тя замина и неговата  любов остана несподелена.

Доктор Петрунов се сви удобно на мястото си и за кой ли  път  умът му възпроизведе случилото се в онези дни. Тогава той беше млад, надежден лекар със специалност „педиатрия”. Имаше вече 5 – 6 години практика зад гърба си, в които се беше доказал като много добър специалист по детски болести. Дори се говореше, че след година като се пенсионира завеждащият отделението,  доктор Петрунов ще заеме неговото място. Тогава дойде тя и животът му се промени.

Доктор Маринова пое задълженията си на интернист в отделението, като вещ и много всеотдаен лекар.Децата  я харесваха, заобичаха я и колегите. В  един момент тя се превърна в желания колега, в надеждния специалист и … вероятният нов шеф на отделението.

Доктор Петрунов се разкъсваше от противоречия. В неговото съзнание вземаше първенство ту влюбения мъж, ту властолюбивият човек. Болезнен беше за него всеки миг, в който допуснеше възможността тя, а не той да заеме мястото на шефа.

В този ден, в който като че ли самата съдба ги подложи на изпитание, той беше в лекарския кабинет и стана единствения свидетел когато доктор Маринова даваше обяснения на майката на едно от изписаните деца. И сега звучаха в ушите му думите й:” Моля ви, бъдете много внимателна. Стигнахме до заключението, че детето ви има непоносимост към някои белтъци в млякото и по конкретно към казеина. Затова детето ви не трябва да консумира краве мляко и всичко произведено от него. Пазете го, за да не се получи тежка алергия”.

Само след  десетина дни същото дете постъпи в болницата с бронхоспазми. Причината беше консумирано прясно краве мляко. Майката отрече, че е била информирана за опасностите и дори обвини лекарите от отделението в некомпетентност. Случаят се превърна в скандал, който застрашаваше репутацията на отделението. И тъй като лекуващият лекар беше доктор Маринова, тя получи наказание за съществения „пропуск”, който е допуснала. В разгорелия се спор,  в който тя искаше да докаже правотата си доктор Петрунов премълча истината, нещо повече – отрече, да е бил в кабинета когато доктор Маринова е направила обяснението. В създалата се ситуация той виждаше възможност тя да отпадне като кандидат за шефското място. Беше много мъчително за него да вземе окончателното си решение, дори вечерта преди съдбоносния ден плака от безсилие. Надделя голямото му желание той да стане завеждащ отделение,  и тайно в себе остави надеждата, че с времето Таня ще му прости.

Нищо подобно не се случи. Веднага след като подписа заповедта, с която  получи мъмрене за несправяне със служебните си задължения д-р Маринова подаде молба и напусна не само болницата, но и София.

От тогава минаха 20 години и ето че сега  можеше да научи нещо за нея. През тези години той беше завеждащ детско отделение, по-късно стана зам.гл. лекар по лечебната част и остана сам в живота си. Сам поради незаличимата представа, която беше създала у него Таня за жената на неговия живот.

Доктор Петрунов изчака удобен момент и каза:

– Познавах една лекарка от вашия град – доктор Таня Маринова. Беше много мила, нежна жена.

– И  много обичаше децата – допълни мъжът с дръпнатите вежди.

– Значи я познавате – оживи се доктор Петрунов. Тя беше много добър професионалист, но не остана в София.

– Имали сме късмет и ние от провинцията – намеси се в разговора и другият мъж. Знаете ли на колко деца е помогнала? А аз пък цял живот ще съм й признателен, защото спаси детето ми от тежка пневмония.

– Тя беше толкова всеотдайна! За нея нямаше определено работно време.- каза мъжът с дръпнатите вежди.

– Знаеш ли, аз винаги съм се чудил от къде намираше толкова сили – каза другият мъж.

– И успяваше да бъде мила, любеща жена – замечтано каза мъжът с дръпнатите вежди.

– Вие сте я обичали? – трепна Петрунов.

– Това беше жена ми – отговори мъжът.

– А защо „беше”? –  с тревожно предчувствие попита Петрунов.

– Таня загина при автомобилна катастрофа преди 5 години – мъжът помълча малко и  с тиха радост в очите добави – Сигурно е някъде сред ангелите…

Петрунов наведе глава. После бавно излезе в коридора и запали цигара. В този миг той си даде сметка за нищожната цена на своя живот. Кариерата, която преследваше го направи груб и бюрократичен администратор. Лекарската практика, обичта към децата, която го беше подтикнала да избере педиатрията, любовта му към единствената в живота му жена – всичко това беше избутано на втори план, заради властолюбието му. „Кой съм аз?  – запита се доктор Петрунов и се видя като изсушен, сбръчкан от амбицията си за власт чиновник. Тогава, като в миг на прозрение той разбра, че стойността на човешкия живот се крие в кратките минути на преживяните светли чувства. В съзнанието му зазвуча адажиото на Албинони – нежна музика изпълнена с копнеж. Петрунов знаеше, че така плаче душата му.