МАРКЕТИНГ

Горан хвърли фаса на земята и тръгна към кабината. И тъкмо да се качи видя, че срещу него бързаше, колкото беше по силите му, възрастен човек. Той носеше  нещо в торба, която видимо му пречеше. Старецът се провикна:

-Чакай, бе момче, чакай малко!

Горан смръщи вежди и се спря.

– Нали ти си дето купуваш картофи? – попита на пресекулки старецът.

Горан го погледна учудено. Фирмата към която работеше изкупуваше зеленчуци и ги препродаваше. Той беше едновременно и шофьор и закупчик. От това село изкупуваха картофите на една земеделска кооперация. От складовата им база току-що бяха натоварили пълните чували и Горан тъкмо щеше да тръгва.

– Ти какво искаш? – троснато попита Горан.

–   Да купиш и моите картофи. Ей на, донесъл съм ги тука.

Предложението на стареца подразни Горан, не само  защото  го бавеше, а и заради наивността, с която му говореше този човек. Какво си въобразява този тук,  помисли си Горан, а на стареца каза:

–  Няма да ти купя картофите! Хайде дръпни се да тръгвам.

Старецът застана умолително пред него.

– Недей така,  бе момче! Виж ги колко са хубави. И като ги свариш сладнят. Хайде, купи ги, че няма от  къде лев да взема.

Дядо Дончо, така се казваше старецът, подаде торбичката на Горан.

– Ето, вземи ги, вземи де! Колко бързах да те стигна! Моля те да ги купиш! – почти приплака старецът.

В миг Горан се почувства като господар. Така възприе неговото съзнание тази случка. Един безпаричен, беден човек го молеше. От него зависеше дали да бъде изпълнена молбата му или не. Той гледаше  стареца  и неговата безпомощност го изпълваше със злорадство. Някаква неосъзната сила напираше да се изяви със своята жестокост. Горан не разбираше, че това е силата на неговата неудовлетвореност. Не знаеше, че неудовлетвореният от живота си човек става агресивен и злобен, не знаеше, че неудовлетвореността разяжда човека както ръждата желязото. Сега от Горан зависеше да даде на стареца пари или да не му даде. Всъщност ставаше въпрос за не повече от два лева.

През целия си съзнателен живот Горан се възприемаше като несправедливо ощетеният от съдбата.  Той, който винаги е искал да бъде човек с власт и никога не го е постигал, сега реши, че може да си поиграе на  „господар”.

– Дай торбата тук! – със заповеден тон каза той.

Старецът се приближи и му подаде торбата.

– Не така бе! – развика се „началството” – разтвори торбата!

Дядо Дончо се притесни. Той се заоглежда къде да остави бастунчето си.

– Хайде стига се тутка, бе! – отново се развика Горан. Той дръпна грубо торбата и най.безцеремонно изсипа картофите на земята.

– Я какъв боклук си донесъл! – размърмори се той. Всички сте зяпнали за пари! Ето те и тебе, и ти за пари си тръгнал!

Дядо Дончо беше потресен от грубостта на градския човек. Никога през ум не му е минавало, че някой може така да унижи труда му. Той отвори уста да каже нещо, но Горан го изпревари:

– Хайде, събирай си боклука и се махай от тук! Тръгнало кьораво и сакато  да ми прави търговия. К’во разбираш ти от търговия, бе ей-и! – изпъна се „началството” – Имаш ли хабер ти на какъв стандарт трябва да отговаря стоката ти?

И за да придаде по-голяма стойност на собствената си особа важно попита:

– Ти знаеш ли к’во е това маркетинг, а? Чувал ли си нещо за маркетинг? А бе к’во съм взел с тебе да се разправям?! – каза високомерно Горан и като ритна един картоф се запъти към колата. Крачката му беше твърда, стегната. В този момент той се изживяваше като собственик на фирмата. Дори леко повдигна дясното си рамо както правеше неговият началник.

Дядо Дончо се огледа с недоумение. На няколко крачки от него стояха трима мъже от селото. Те наблюдаваха с любопитство случката. Старецът коленичи и започна да събира картофите.

– Господи,  – редеше с болка той –  нали всички ни си създал с душа.  Къде беше душата на тоя човек сега?

Поизносената товарна кола изръмжа ядно и тръгна към града. След нея остана гъстият, черен дим от повредения ауспух. Дядо Дончо се задави от дима и си тръгна. На поляната останаха разпилените картофи – бели, едри, от тия дето сладнят като ги свариш.