Душата е самотен конник

Като небесна стихия ме понесе гневът.

В миг се почувствах разнищена.

Разпиляната моя душа

извика от болка пречистена.

Застина в пространството нейният вик,

скован от тежкия грохот на времето.

Душата приела благородния лик,

самотен конник остана на стремето.

Със замаха на тежък камшик

изплющяха думи на близък приятел,

отрязаха както реже остър език

пътя, съграден от сърцето-ваятел.

Като мрак ме обгърна отново гневът.

Заслепи го светлината отприщена.

Гореше в наранената моя душа

любовта от болка пречистена.